Иван Хаджийски: У нас всеки е мошеник до доказване на противното
Следвайте " Гласове " в Телеграм
„ Една оптимистична доктрина за българския народ през днешния ден може да има публично значение единствено доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и обществено вдъхновение с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски. Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с събитието, че санскритският език в действителност бил български, тъй като „ санскритски “ значело „ сам-скритски “, т.е. скришен език, и тъй като френската дума tete идела от българската тетю (татю). Ние не можем да вършим това, макар смешния тевтонски образец, тъй като в необятна историческа проекция няма в действителност низши и висши раси, велики и дребни народи; тъй като величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в публичното си развитие; тъй като публичното развиване на всички нации се прави в едри линии според едни и същи закони и тъй като никой народ не е изключен от това развиване.
Най-сетне, с цел да бъде безапелационна, тази оптимистична доктрина не би трябвало да се прави сляпа пред обстоятелствата, които дават материали за песимистични изводи. Напротив, заставайки с лице против тях, тя би трябвало в техния анализ да изкове своята несъмненост. Поради това, въпреки и с неособна ненаситност би трябвало да кажем:
Вярно е, до момента в който необятната маса у нас има вярно кардинално политическо отношение към частната благосъстоятелност, в персоналната си процедура по отношение на непознатото ние имаме неоправдателни привички. Глава XXII от наказателния закон съдържа най-често нарушаваните у нас сформира.
Ние не можем да се похвалим с особена обществена дисциплинираност. Държавна движимост у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме изобщо към имуществата на юридическите персони (общини, дружества), чието безнаказано „ докопване “ е чисто и просто мъжество. Колко души гледат на страната единствено като на институт, посредством който индиректно се богатее, а не като на директен извор на замогване? Съществуват ли у нас образци на нравствено линчуване обсебителите на публични средства? Колко пъти е прилаган законът за гонене на нелегално забогателите служители, гласуван още през 1895 година? Коя опозиционна партия, откакто в пропагандите си е обещавала инспектиране благосъстоянията на членовете на ръководещата партия, след дохождането ѝ на власт е основала този рисков казус?
Вярно е по-нататък, че понятията „ почтеност “, „ чест “, „ героизъм “ нямат високи курсове у нас. Честният човек е оня постоянно измамван „ глупак “, който работи на доверие и не се запасява авансово с писмени документи. Един мой чичо, учтив в патриархалните обичаи на безспорната почтеност, на вятъра се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски компании.
— Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята почтеност? — питаше той с обезверено неразбиране.
— Та таман в твоята почтеност е всичката пакост — бе отговорът.
Трябва да признаем, че по този път у нас е открита презумпцията: всеки е шарлатанин до доказване на противното, според която умните хора споделят: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските писалищен формалности апропо не са демонстрация и на тази хипотеза?
Честта, това нормално е качество на глупците, които с негова помощ несъмнено и окончателно си провалят кариерата. Достатъчно е да се уточни в това отношение историята с военачалник Михаил Савов. В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, в сравнение с половин кг бяла халва с орехи? Защото не е въпрос единствено за предоставяне на пари: би трябвало известно изпитание, с цел да се разсече това жилаво бездушно вещество.
Не може да се откаже по-нататък, че публичният ни и културен живот е в забележителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните феномени у нас. Посредствеността заради особените икономически условия, в които живеем, е принудена да прави кариера непременно, по всевъзможен начин, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една естетика на същинско дебелоочие.
Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката допустима бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с елементарния факт на съществуванието си, с това, че е открила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази незначителност: нагаждането към всеки терен, без всевъзможен усет за персонално достолепие?
Колко политици у нас са политици, тъй като ги не трябва за нищо друго; които, откакто сами са се убедили, че не са в положение да оправят личните си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на публичната си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е правилно: когато някой се похвали, че работи в благотворително сдружение, ние го питаме със надлежно смигване:
— Е, пада ли нещо?
Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са желали да създадат положителни юристи? Малко ли „ писатели “ живеят от залъка на дамите си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието название „ публицист “, поддържано с някой стих, с някой роман или „ разказ “, нормално със публикации и преводи, служи като разписка за получаваното „ жалование “?
Едно време школската литературна упоритост минаваше следния витален път: публицист, актьор, и най-накрая публицист с трендове към политическа кариера. Днес виталният път на доста наши „ писатели “ върви по този начин: студентство — с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От другарство и от немай-къде — някоя и друга колона за роман, театрална рецензия, музикална критика. Превод на книга. Редовно навестяване литературния пазар „ Цар Освободител “. Съответни запознавания, при които поражда въпросът за специалността на господина. Понеже господинът не е нито юрист, нито доктор, нито бозаджия, нито инженер, нито притежател на бюро за женитби или на склад за въглища, а е написал няколко публикации, само правдоподобният отговор е: публицист. Днес „ публицист “, казано е иронично трептене ъгъла на устата, на следващия ден — със снизходителна усмивка, другиден — с прозявка, на четвъртия — с равнодушие, на петия — по табиет, и психозата е подготвена. Най-после, щом е публицист и нищо друго, мястото му е в Писателския съюз. За тази чест той е подготвен на всяка услуга. С приемане легитимация от Писателския съюз, тази шеметна кариера добива логическия си свършек, въпреки че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имената на расове, невзели присъединяване в абисинската война. Следващата история е известна. Тя свършва със гибелта, с десетина некролога, с тирада от ръководителя и с един възпоменателен лист, който дава опция да се стартират 10 нови имена, пишейки обилно похвали за сътрудника, очистил един стол в писателските кафенета…
Какво да кажем най-накрая за фамозната всеобща болест у нас — завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия малък притежател на морални и материални богатства, която е трансформирала съвсем всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина схващат правилото: комуто доста е обещано, доста самичък раздава? “
1937 – 1942
Инфо: ploshtadslaveikov.com
